Той ѝ махна да поседнат на пейка в парка. Намираха се точно до малък басейн с декоративни шаранчета, част от пречиствателната система на „Тайян“. Езерцето преливаше през един отточен улук и се спускаше четири етажа по-надолу в обрасло с лилии езерце. Отгоре Анхела виждаше, че водата изтича в изкуствена пещера.

Убеден беше почти напълно, че Кейтрин Кейс е използвала същата биотектска фирма и за своите „Сайпръс“. Водата, до която седяха, щеше да достигне до вътрешностите на „Тайян“, където да я филтрират и да се превърне в питейна.

Анхела се взираше в езерцето и бълбукащия му водопад с все лилиите му и биолуминесцентните риби и изпита завист. Водата щеше да напусне този парк и градинския терен, но той не можеше. Не и с тези калита, затворили всички изходи със своите лъскави значки.

Напразно се оглеждаше за спасително убежище, но нищо не му се наби в очи. Над главите им телевизионните екрани продължаваха да врещят новините за разрушената стена в Колорадо.

— Гледай телевизия — настоя Анхела.

— Защо?

— Защото всички други го правят, а ние трябва да се сливаме с тълпата.

Разрушенията бяха огромни. Бяха паднали насипите „Блу Меса“, също и „Мороу Пойнт“ и „Крайстъл“. Всичко по Гънисън. Същата река, където Елис беше пратен да изкупува права.

Кейс щеше да побеснее.

Момичето се взираше в срутения язовир.

— Кой го е направил?

Същият въпрос, който най-вероятно задаваше Кейтрин Кейс, но с многозначителното допълнение от „защо не съм знаела, че предстои такова нещо“.

Анхела не завиждаше на Елис, ако той изобщо изникнеше отново. Кейс щеше да му набучи главата на кол, задето е пропуснал това чудо.

— Сигурно Калифорния. Ще отричат, но водата е тяхна. Колорадо не я пращаше надолу, както се полага.

— Защо така?

— Фермите съхнат, кравите умират. Стандартни неща.

— Затова Калифорния е взривила стената?

— Така изглежда.

Анхела огледа хората наоколо в опит да измисли начин за измъкване от капана, но не видя помощ в множеството китайски технически таланти и зонърни финансисти, които зяпаха как лайната хвърчат до тавана в Колорадо.

Забеляза калито джогър да продължава с разгрявката. Май никой не гледаше конкретно към Анхела. Или пък със спътничката си бяха достатъчно добре костюмирани, та да не им обръщат внимание. Двамата кали, които беше подминал преди това, отново слизаха надолу — виждаше ги на вратата на стъкления асансьор.

— Направи ми една услуга — помоли Анхела Мария. — Погледни бавно и полечка към спускащия се асансьор. Да познаваш някого от тези двамата вътре? Те ли са убили приятелката ти?

Тя погледна за миг, после обърна отново взор към телевизора.

— Аз… всъщност не ги видях. Само обувките им.

— И тези носят други?

— Да — тя свъси вежди. — Единият тип беше с каубойски ботуши. И джинси. Не с делови костюм.

— Но са били двама души и са отвели жената? — уточни Анхела. — Сигурна ли си? Поне единият носеше ли костюм?

— Не знам. Не мисля. Но повечето време само ги чувах.

— Тя е била жива обаче, когато са я извели?

— Така мисля. Искаха да ѝ задават въпроси.

Анхела отново огледа калитата.

— Сигурна ли си за каубойските ботуши?

— Аха — прозвуча му уверено.

Той разочаровано се облегна на пейката. Никой от шестимата калита, които беше забелязал досега, не носеше обикновени дрехи. За миг се беше надявал, че може да намери улика какво се е случило на Луси. Ако не беше вече мъртва, скоро щеше да бъде. Професионалистите не оставят свидетели.

— Приятел с дамата ли си бил? — попита Мария.

Въпросът хвана Анхела неподготвен.

— Не. Защо?

— Не знам. Рекох си, че може да е твоето момиче или нещо подобно. Струва ми се, че ужасно се притесняваш за нея.

Той поумува по въпроса.

— Тя беше… Бая твърдост има в себе си. Истинска корава дама. Май това ми допадаше у нея — сви рамене. — Разбир’са, беше си журна с наистина високи принципи. И такива простотии обикновено те утрепват накрая.

— Глупаво — съгласи се момичето.

— Аха — въздъхна Анхела. — Ще се изненадаш колко много хора си бъркат приоритетите.

Калитата се събираха на група — цяла купчина — и внезапно до един се заобръщаха в посока на Анхела и взеха да посягат към слушалките си и да говорят с приятелите си.

— Струва ми се, че ни забелязаха — каза водосрезът.

Изправи се бавно, протегна се и разбира се, калитата тръгнаха напред. Спокойно, също като него. Но все пак се размърдаха.

Анхела огледа атриума за последен път, като обърна внимание на преливния басейн там, където водата течеше през ръба и се спускаше надолу. Водопад до ленивото езеро, филтрация, ферми…

Приближи се до наблюдателната ограда. Четири етажа по-надолу имаше лилии и езерца.

Калитата се събираха около ръба. Имаха си значки. Истински полицейски значки, които можеха да издържат проучването на охраната на „Тайян“.

Анхела погледна към Мария:

— Можеш ли да плуваш?

Най-ужасяващото нещо у похитителите ѝ беше деловото им държание.

Ефикасни като роботи, я преведоха жабешката през горещината, пъхнаха я на закрито и я вързаха за стол, без да ѝ дадат възможност да избяга или да се съпротивлява.

Най-накрая смъкнаха торбата от главата ѝ и тя откри, че единият подрежда на кухненски плот лъскави инструменти за мъчения.

Другият беше яхнал наопаки един стол и я гледаше с лека усмивка.

— Е, здрасти, Луси Монро.

Мъжът си беше свалил балистичното яке и го беше окачил на съседния стол. Носеше безръкавна тениска, под която се показваха татусите по ръцете му — дракон, увит по едната, а на другата — икона на Ла Санта Муерте, Лейди Смърт, изобразена с бляскави детайли.

— Харесват ли ти татусите ми? — попита, като видя в каква посока гледа пленничката му.

Луси изпробва въжетата си — добра работа бяха свършили с нея. Глезените ѝ бяха вързани за краката на стола, ръцете — издърпани зад гърба и омотани и на лактите, и на китките. Въжетата се врязваха в кожата ѝ и се затегнаха, когато ги задърпа. Пръстите ѝ изтръпваха от прекъснатото кръвообращение.

Похитителят ѝ наблюдаваше с лека усмивчица, сякаш беше наясно точно какво се опитва да постигне тя.

Татуси. Козя брадичка…

— Познавам те — светна се Люси. — Ти си онзи от моргата. Едното фалшиво ченге… — преглътна. — Работиш за Вегас.

Тя погледна към другия тип, който нареждаше ножовете и клещите. Не беше другият водосрез. Имаше вид по-скоро на прибран от улиците cholobi. Целият в татуси — по лицето и тялото. Плешив, с пронизващи гладни очи.

— Къде ти е приятелчето? — попита тя.

Онзи с брадичката се разсмя:

— Той малко бавничко открива как работи Финикс. Ще купонясваме без него.

Намираха се в кухнята на някаква къща в предградията. С отворен архитектурен план. Плочки салтильо85. Зад този тип имаше стъклени плъзгащи се врати, през които се виждаше нажежената като фурна аризонска пустиня, пресечена от линия високи телени огради, увенчани с намотки бодлива тел. Зад оградите пустинните хълмове се издигаха все по-високо, окичени с креозотови храсти и изсъхнали сагуаро, осеяни с лъснали на слънцето чисторби.

— Как се казваш? — поинтересува се Луси.

— Има ли значение?

Нямаше. Всъщност не. Просто репортерският ѝ мозък все още някак си се опитваше да скрои статия, макар че тук свършваше цялата ѝ история.

Другият cholobi постави на плота трион до руло гумени медицински тръбички.

— Имаш ли си татуировки? — попита похитителят ѝ.

Телената ограда зад плъзгащите се врати изглеждаше странно позната. Луси съзря нишка сребро отвъд оградата. Река? Не…

ЦАП.

Гледаше към канала на Централноаризонския проект. Изкуствената река беше на няма и сто фута от тях и влачеше лениво синевата си — което поставяше Луси или на север, или на запад от града, в края на мегаполиса на Финикс.