— На хартия? — това напълно сащиса Анхела. — Имаш предвид от отсечени дървета? Такъв тип хартия?

— Почти сигурни сме. В компютъра на Ратан нямаше нищо, но знаем, че е сключил сделката за правата. Като проверихме всичките му комуникации, започна да се изяснява, че документацията е била на твърд носител, изобщо не е стигнала до дигитализация. Така че да, именно хартия търсим.

Анхела се разсмя уморено. Разбира се. Можеше да си представи военните от Гражданската война, седнали на една маса с индианците, които са съсипали, да дращят споразуменията си на листове хартия. Всеки един предава перото за писане на следващия, топи острия край в мастило, всеки си изписва името на листа…

Стара хартия за стари права.

— Не разполагам с тези хартии — каза Анхела.

— Стига, де, всички те видяхме да се изнизваш от „Тайян“. И знаем, че са били в Ратан, въпреки че той отричаше пред когото му падне нагоре и надолу по веригата. Знаем, че е държал правата плътно до себе си, докато се е опитвал да ни прецака. Само дето облизахме апартамента му отвсякъде и единственото, което липсваше от него, е каквото си изнесъл, когато те видяхме да се изнизваш така набързо. Събери две и две и ето те, че бягаш с правата ни, след като си утрепал Ратан.

— Не. Не бях аз. Нито съм убил Ратан — увери ги Анхела. — Беше друг от нашите хора, който се опитваше да върти собствена игра. Смяташе, че ще си заработи камара пари, като продаде тези права самичък.

— Аха, Ратан въртеше същия номер и на нас. Все ни повтаряше, че му продали фалшификати, вероятно било тайна операция на Градската управа и нямало дори шанс да върне парите, понеже сега онзи тип бил мъртъв заради някаква нарко щуротия. Типични дивотии в стил димна завеса. Така, де, ясно, че се хванахме първоначално, беше толкова шантаво, че как да не повярваш… но след това историята просто изтъня прекомерно. Лоша работа, понеже той беше доста готин тип. Но това няма значение. Ти си бил последният в апартамента му, преди да стигнем дотам, тъй че…

— Значи, сега смятате, че въртя същия номер? Копая градинката за себе си?

— Ти си последният оцелял.

— Шибаната му мамица!

Анхела лесно си представи Кейтрин Кейс да събира наличните данни и да си обрисува картина на предателството. Бракстън прецаква твърде очевидни за пропускане неща. Пусни в казана също: Елис в Колорадо — или предател, или мъртвец, но и в двата случая не ѝ е казал за взривяването на стените. И след това Хулио сваля каишката. Една камара неща се прецакват. Предателства. Лъжи.

А накрая и самият Ангел, който изчезва и ѝ разправя, че водните права никакви ги няма.

Представяше си я горе във Вегас, заобиколена от анализаторите си. Всички преглеждат наличните данни. Слушат не само докладите на Анхела, но и всичко, с което шпиони и подслушвачи разполагат за „Ибис“ и Калифорния.

Представяше си я как го слуша да разправя, че правата не са в него, после Калифорния бръмчи и се тръшка, че някой с точното описание на Анхела току-що е избягал с безценните им права право от „Тайян“.

Ако хартиите не бяха в Хулио и калифорнийците не разполагаха с тях, тогава оставаше Анхела, който я лъже.

Имаше смисъл. Кейс следеше общите изводи. Взимаше решения благодарение на тях. И изводите, до които водеха всички тези новини, до един говореха за предателство.

— Всички се подсигуряват двойно напоследък — промърмори Анхела.

— Какво викаш?

— Нищо. Дай ми телефона си. Трябва да се обадя.

Старши се поколеба, после извади мобилния си под внимателното наблюдение на Анхела. Той се претърколи встрани от пленника си и по-далеч от него. Набра номера, без да отлепя едното си око от калито. Чувстваше се почти олекнал, наясно, че поне неговият проблем може да бъде решен.

Тя вдигна на третото позвъняване.

— Кейс слуша.

— Откога работиш с Калифорния? — попита Анхела.

Пауза.

— Е, Ангел, предполагам, че се случи, щом осъзнах, че прекалено много хора се оказват недостойни за доверие. Ако има едно нещо, на което мога да разчитам обаче, е, че Калифорния ще защитава интересите си. И поне докато интересите ни съвпадат, това ги прави много по-стабилни от собствените ми хора.

— Не съм мъртъв. Какво ще рече това за интересите им?

В далечината чуваше водопад. Шефката му сигурно беше в офиса на ВСЮН и от терасата си гледаше надолу към централния охладителен сондаж. Наслаждаваше се на висящите градини. Заобиколена от процъфтяващия свят, който беше създала.

— Винаги съм знаела, че си от най-добрите ми хора — каза тя.

— Обаче водните права не са и в мен.

— Трудно е за вярване.

— Бракстън ли те наговори? — попита Анхела. — Знаеш, че онзи pendejo ме мрази.

Последва кратко колебание.

Той я притисна:

— Той ли беше?

— Има ли значение?

— А ако успея да намеря тези права? — при тези думи калитата наостриха уши, но Анхела ги пренебрегна. — Ако ти ги донеса?

— Искаш да кажеш — понеже са в теб и планираш да ги продадеш така, както всеки от онези, които досега са ги докопали?

— Понеже все още работя за теб! Точно както досега.

— Ще ми се да можех да повярвам.

— Преди ми вярваше.

— Вярвам, че напоследък всеки играе сам за себе си. Това се оказва много достоверно предположение.

— Не и аз обаче. Нали най-вече затова ме прати тук, долу. Аз не правя така.

Кейтрин Кейс се изсмя:

— Добре. Ами щом така викаш, Ангел! В името на доброто старо време. Ако ми предадеш тези права, готова съм да забравя, че този гаф изобщо се е случвал. Ще сваля наградата за главата ти и можеш да се върнеш право у дома в „Сайпръс“. Може да го наречеш „една голяма грешка“.

— Условията ме устройват.

В гласа ѝ зазвънтя желязо:

— Обаче ако правата се окажат в нечии други ръце, ще знам, че си бил ти, и се кълна, че ще те преследвам до края на живота ти заедно с Калифорния и Аризона.

— Схващам идеята — той замълча за момент. — Надали би могла да задействаш отново самоличностите ми. Би ми помогнало да си свърша работата.

— Ще ми имаш ли доверие, ако кажа, че ще го направя? — попита Кейс.

Анхела ясно долови усмивката в гласа ѝ.

— Никога не съм спирал да работя за теб — напомни ѝ той.

— Харесвам те, Ангеле, но нямам намерение да ме правят на глупачка. Донеси ми онези права и ще обсъдим завръщането ти от мъртвите.

Кейс затвори.

Старшият агент се изсмя:

— Шефката ти звучи като моя шеф.

— Аха. Не е хич сантиментална.

— Твърде зле за теб. Понеже, ако правата не са ти в ръцете, а не са и в нас, ти си ходещ мъртвец.

— Не — Анхела мъчително се вдигна на крака. — Знам къде са.

— Какво каза? — Луси и калитата го зяпнаха, шокирани.

— Всички търсят хартия — обясни им Анхела. — А аз знам къде има едно хартиено нещо.

Проблемът с картите е, че никога не ти казват какво точно има в реалността, помисли си Мария.

Когато с Тууми планираха пътуването, изглеждаше толкова просто.

Можеха да зуумват мащаба на сателитните снимки на градовете, нанизани на брега на река Колорадо. Гледаха язовирните стени. Зяпаха всичката вода и къде точно се намира. Проверяваха все още пълните водохранилища и онези, които бяха пресушени и превърнати в стръмни, почти недостъпни каньони.

Всичко им беше подръка за разглеждане и планиране и тя беше подбрала щателно оборудването си. Имаше водни възглавнички, с които да се крепи, и дрехи, които да облече през нощта — направени от черен плат, който щеше да ѝ помогне да изчезне. Беше обмислила колко ниско трябва да плава в спокойните води на водохранилището по време на прехода, едва-едва над нивото на повърхността, та да изглежда студена за инфрачервените мерници.

Можеше да стане. Щеше да успее.

С помощта на Тууми се сдоби с превоз почти до границата — някакви китайски соларни инженери, редовни клиенти на щанда му за pupusa. Смятаха, че е интересно да помогнат на едно момиче да осъществи бягството си, докато така и така отиват да инспектират фотоволтаичните си поля, и всичко се беше уредило толкова просто, че Мария направо се виждаше как успява да премине без проблеми.