— Хайде, сладурче. Имаш храна колкото щеш. Защо не си напъхаш муцуната в нея? Плюскай като малка кучка.

Тя си представи от врата му да шурти кръв.

Естебан се озъби и се отдалечи.

Деймиън се върна с друга бутилка вода.

— Сериозно, поне пийни.

— Пука ли ти?

Деймиън поне имаше честта да се засрами.

— Ами… не мислех, че ще се стигне дотук.

— Колко време има, докато ме дадете… на тях?

— Следващия път, когато на Ветеринаря му се прииска — младежът погледна към Естебан, който се беше присъединил към някакви войници на Ветеринаря под един навес, играеха карти. — Харесва му, когато има кой да гледа. Така другите хора знаят какво ги чака.

Деймиън бутна бутилката през процеп в оградата.

— Може да не стане скоро. Така че по-добре пий и яж.

Мария премисли дали да не му обърне гръб, но част от нея отказваше да се предаде напълно, и гладът и жаждата ѝ спечелиха. Тя пи жадно и изяде храната със здравата си ръка, умираше от глад и не можеше да си откаже да се подкрепи.

Естебан се върна да позяпа.

— Как така ядеш заради него, а за мен — не? Още ли си ми ядосана заради пръстите?

Мария спря, за да го изгледа ядно.

В момента не можеше да спре да мисли колко ужасно ѝ се ще той да умре. Да пищи и да умира. Да го накара да си плати. Да се докопа до гърлото му. Почуди се дали има някакъв начин да го примами в клетката при нея. Какъвто и да е.

— Махай се оттук, Естебан — каза Деймиън. — Позабавлява се вече.

— Не мисля така. Забавленията тепърва започват — възрази Естебан. Огледа се, сякаш се канеше да направи още нещо, но тогава го извика Като:

— Естебан! Ще закъснеем!

— Ще се видим после, маце. Когато се върна, ще си поговорим.

Той се упъти да се присъедини към Като в големия им черен пикап. Напуснаха имението, сподирени от вдигнатите облаци прах.

Деймиън отново приклекна до Мария. На няколко фута от тях хиените я гледаха със заинтригувани жълти очи. Гладни и заинтригувани. Немигащи. Тя се зачуди дали Естебан ѝ е казал истината — че ѝ е позволено поне да се опита да избяга. Че има дори минимален шанс…

— Какво, по дяволите, си мислеше? — попита Деймиън.

Мария го изгледа с отвращение:

— Мислех си, че трябва да се разкарам на майната си оттук.

— Аз пък те мислех за умна.

— Ходи се шибай, Деймиън.

— Хей. Извинявай. Просто не очаквах, че ще се озовеш тук. Мислех, че знаеш малко по-добре как се играе играта. Твоята майка Сара — тя знаеше как стоят нещата. Трябваше да си стоиш при нея.

— Тя е мъртва — каза Мария.

Деймиън изглеждаше изненадан.

— Какво? — предизвика го тя. — Не си го знаел ли? Тя играеше играта точно както ти искаше. Излязохме да печелим, както ти ни каза — и я убиха. Направихме го, както ти искаше. И двете. А сега е мъртва! — Мария пак го изгледа ядно. — Излиза, че ти ни подреди така. Така че да, предпочетох да избягам.

Деймиън засмука устната си, загорялото му и прежурено лице изглеждаше грозно. Мария избърса потта от очите си. Черната ѝ коса беше нагорещена и натежала от слънцето. Направо се пържеше тук. Сто и двайсет градуса91 и тя под слънцето се пържи до смърт. Деймиън доби виновен вид.

— Помогни ми — прошепна му Мария.

— Как точно?

— Пусни ме да изляза.

Той се разсмя неуверено.

— Ключовете са ей там — подкани го Мария. — Видях ги. Тази нощ. Можеш да ме пуснеш. Никой дори няма да разбере. Знаеш, че си ми длъжник, задето ме набута в тая каша.

Деймиън погледна накъдето тя му сочеше. Стрелците на Ветеринаря, които играеха карти, изобщо не се интересуваха от друго, освен да пият текила и се смееха, докато губеха пари един срещу друг.

Деймиън ги гледаше и тя почти усети как той омеква.

— Не ги харесваш повече от мен — каза тя.

И си беше вярно. Личеше му. Той беше на дъното на йерархията им. Може да беше кльощав и ячък, но честно казано, не беше един от тях. Просто хлапе, което въртеше курвите на Ветеринаря.

— И двамата можем да се разкараме. Ще идем на север.

Връзката им се изпари.

— Не мога — каза Деймиън и поклати глава. — Опитам ли, попадам вътре при теб и двамата ще бягаме от хиените.

— Те дори няма да разберат. Можеш да го направиш тази вечер.

Но връзката беше изгубена и Мария го знаеше. Сега просто довършваше упражнението. С колкото и малко да го държеше, беше ѝ се изплъзнал.

— Длъжник си ми — опита тя. — Тук съм заради теб.

Деймиън не я погледна в очите.

— Ако искаш, мога да ти донеса малко мехурчета — предложи. — Ще литнеш здраво и високо. Ако се надрусаш добре, дори няма да усетиш много, докато… — и замлъкна, но погледна хиените.

— Докато ме разкъсват на парчета? — попита Мария. — Това ли искаше да кажеш? Искаш да се надрусам, преди да ме изядат жива? Смяташ, че ще ми помогне?

Деймиън се смути.

— Искаш ли мехурчета, или не?

Тя само го зяпаше.

— Съжалявам — промърмори той и взе да се извръща.

— Деймиън?

Пак се обърна към нея:

— Да?

— Ходи се шибай.

Когато Луси зави с метрокара в очуканата бензиностанция на „Локо Март“, Анхела попита:

— Защо спираме тук?

— Трябват ми цигари — промърмори тя.

— Не знаех, че пушиш.

— Ако преживея следващите няколко седмици, ще ги оставя. Отново.

Анхела също излезе от колата, което я накара да го погледне озадачено през рамо.

— Какво правиш? — попита го.

— Реших да огледам за нещо сладко.

— Наистина ли?

— Ами да. Гладен съм.

Анхела се отби към рафтовете с шоколадчета, а Луси заразпитва продавача за различните видове цигари. Нямаше гумени мечета. Анхела си взе опаковка „Сприй“92 и се върна до гишето. Луси най-накрая си избра електронна „Мист“ и към нея — пакет пълнители „Малборо Бъбългъм“.

— Мислех, че сама ще си ги свиваш. По стария начин — Анхела сложи бонбоните си на плота. — Аз ще ги платя — добави, когато Луси посегна към портфейла си. Тя кимна, но не отговори. Гледаше навън и наблюдаваше колата, сякаш очакваше да я откраднат.

Анхела бръсна кеш-картата си и тя изписука отрицателно.

— Какво, по дяволите? — той пробва картата пак.

— Имате ли друга карта, сър?

Анхела погледна продавача, като си помисли „Имам към петдесет карти, pendejo“, но го притесни фактът, че тази карта не работеше.

Пак я плъзна и машината пак я отхвърли.

— Не се притеснявай — намеси се Луси. — Можеш ли да наглеждаш колата? Оставих ключовете вътре. — Извади малка пачка кеш. — Ще ти платя бонбоните.

Анхела грабна своите „Сприй“ и се върна в метрокара, като се опитваше да проумее защо внезапно картата му е умряла. В това чудо би трябвало да има десетки хиляди долари.

Пак се замисли, помъчи се да си спомни кога я е ползвал за последно. Преди два дни? Преди „Тайян“ определено. За вечерята в „Хилтън“? За питиетата с Хулио?

Обратно в колата отвори пакета „Сприй“ и засмука разсеяно един бонбон. През слънцето и отблясъците на отраженията в прозорците на „Локо Март“ различаваше Луси до плота. Харесваше я. Харесваше му как се движи. Също и как се държи.

От другата страна на улицата пери-веселяците бяха опънали голяма, стара молитвена шатра и носеха табели на английски и испански с обещание за бутилки с вода за всеки, който влезе на служба и се покае. Мъчеха се да удържат табелите си, а горещият пустинен вятър беснееше около тях.

Някакъв тип отстрани на паркинга пикаеше в чисторба. Свърши и я вдигна към устата си, смучеше и я стискаше и изглеждаше като най-щастливия човек на света. Хората първоначално се гнусяха от чисторбите, но после дори най-капризните им бяха благодарни.

Анхела прерови списъка на самоличностите в ума си. Ако Матео Боливар не действаше, трябваше да пробва и останалите карти. Освен това се налагаше да се свърже и с ВСЮН, за да открие какъв е проблемът. Хулио не би могъл да знае всичките му самоличности, така че нямаше причина да се убиват лицата и свързаните с тях кеш-карти. Сигурно беше някакъв бъг във ВСЮН.