Луси сграбчи дръжките и тромаво се захвана да бута Анхела надолу по улицата. Все повече и повече къщи се запалваха.

Заля я изгаряща горещина.

Анхела лежеше омекнал в количката с вид на вече умрял.

Каква съм глупачка.

Луси хвърли един поглед през рамо и удвои тромавия си бяг.

Зад нея небето изпълваше бурна и гладна завеса от огън. Колкото и да тичаше, нямаше да успее вечно да изпреварва пламъците, нито имаше откъде да ги заобиколи. Пред нея улицата на предградието свършваше задънена.

Никога нямаше да успее да замъкне Анхела през всичките къщи и задни дворчета пред себе си и въпреки това да изпревари догонващите ги отзад пламъци. Луси с проклятие остави количката и хукна към огъня.

Малки проблясващи пламъчета вече се разгаряха, разнесени от вихрещите се отпадъци. Тя сграбчи парче суха дървения и я пъхна в огъня. Със самоделната факла в ръка изтича обратно в посоката, откъдето идваше.

„Ако това не свърши работа, ще си идем с адската канонада.“

Изтича отвъд мястото, където Анхела лежеше като строшена кукла в количката, и се захвана да пали нови къщи.

Запали всичките в края на задънената улица, търчеше през стаите им, окуражаваше огъня и се местеше от къща на къща.

Пламъците сияеха и се разрастваха. Ревяха.

Луси изтърча обратно до Анхела. Сега бяха притиснати между две растящи стени от пламъци — една отпред и една отзад. Въздухът беше непоносимо горещ. Тя измъкна водосреза от количката и двамата се проснаха заедно на нагорещения асфалт. Луси се пресегна и го стисна за ръката.

Преди много време беше интервюирала огнеборци. Още по времето, когато имаха интерес да се опитват да контролират огромните пожари, които поглъщаха планинските гори.

Един от специалистите по дивата природа ѝ описа как с екипа си за малко да изгорят до смърт, когато пожарът се обърнал срещу тях, докато изкачвали някакъв хълм. Пламъците ги преследвали в тревата и на тях им хрумнало да запалят ливадите пред себе си. Така и сторили и пожарът се юрнал по склона, но се натъкнал на почерняла, неспособна да го захрани земя, каквато били разкрили пожарникарите.

Така нейният човек беше спасил живота на хората си.

Горещината около двама им нарастваше. Анхела простена. Беше изгубил невероятно количество кръв.

Каква съм глупачка — помисли си пак Луси, но не избяга.

Маелстрьомът превръщаше хората в животни. Почти беше успял да докопа и нея. Но сега най-сетне си мислеше, че разбира. Маелстрьомът от страх можеше да накара почти всеки да се принизи повече, отколкото досега. Да те откъсне от съседите, да ги размие по оградите.

Но тя най-сетне си мислеше, че разбира онези неколцина, които устояваха на нарковците и всичките cholobis, опъваха се на парите и на водосрезите, на опълченията — всичките тези хора, избрали правилния път вместо лесния. Вместо безопасния. Вместо умния.

Намираше се насред маелстрьома, но той бе изгубил значение. Луси държеше за ръка водосреза, когото беше убила, а пламъците се издигаха все по-високи.

Не избяга. Или щеше да изгори тук — част от целия кошмар, роден с нейна помощ, или щеше да си тръгне свободна и пречистена.

Навсякъде около нея огънят се издигаше все по-високо.

Кожата на Луси започна да се препича.

Мария надуши дима много преди да ги достигнат пожарите. Но още тогава осъзна, че има нещо гнило. Разбра го по това как биячите на Ветеринаря до един се обърнаха на запад и как взеха да се стягат. Видя го по това, че всички спряха да я закачат.

Деймиън изтърча покрай нея.

— Какво става?

— Шибано голяма престрелка — извика той. — Трябва да турим някакви пери-веселячета на мястото им.

— А какъв е този дим?

Деймиън се изсмя:

— Целият свят гори!

Биячите на Ветеринаря търчаха и скачаха в пикалите си. Проверяваха зарядите на автоматите си. Потегляха сред облаци прах, които горещият вятър разнасяше.

— Пусни ме! — извика Мария на Деймиън.

— Да не си полудяла?

— Просто ми хвърли ключа. Никой няма и да разбере!

Той се огледа.

— Хвърли ми онзи ключ и го наречи жертвоприношение към Кльощавата дама. Отиваш да стреляш по хора, нали знаеш, че и те ще стрелят по теб в отговор!

Ветеринаря излезе от предната врата на имението си. Деймиън безпомощно сви рамене в посока на момичето.

— Съжалявам, Мария. Не мога.

Изтича към пикапа си и се метна отзад. Приклекна, когато гумите изсвириха на излизане от оградата. Ветеринаря мина право покрай Мария и се качи в собствената си кола с четворно предаване. Минута по-късно имотът затихна, като изключим лакомото душене на хиените.

На никого не му пукаше за Мария.

Димът се сгъсти. Слънцето залязваше червено през пламъците. Никой не се върна в имението. В далечината пламъците се разрастваха. Голям як пожар.

Хиените до една се взираха в пламъците и гледаха с наострени уши, а носовете им трепкаха, щом към тях лъхнеше дим. Обикаляха от единия до другия край на оградата си. Мъчеха се да намерят изход, осъзна Мария.

В далечината се разнесе стрелба и от покривите се обади ехо. Мария се опита да прецени дали това е на добре, или на зле. Падна нощ и никой не се завърна. Престрелката продължаваше.

Небето над нея беше потъмняло от бълващия дим и озарено от искри. Горящи чисторби се носеха в небесата и горещият вятър ги издигаше като примигващи пластмасови фенери. Минаваше време и димът се сгъсти още повече. Мария приклекна и заедно с хиените наблюдаваше хоризонта за следи от предстоящата им съдба, която не можеха да избегнат.

— Искаш ли да излезеш оттук?

Някаква сянка мърдаше в нощта.

— Тууми?

Той изникна куцешком от тъмнината. В ръката му в сребърно блестеше масивен револвер. Магнум 44 калибър. Мария си каза, че никога не се е радвала толкова да види някого.

— Какво правиш тук?

— Стана ми тъжно, че ще си сам-самичка и Ветеринаря е забравил да заключи предната порта на излизане… — Тууми изкуца до клетката ѝ. — Как да те извадим оттук?

— Ето там има ключ.

Спасителят ѝ изкуцука до площадката, където биячите на Ветеринаря бяха играли на карти. Сякаш мина цяла вечност, докато се върне, но миг по-късно беше извадил Мария на свобода и я гушна силно.

— Хайде — каза. — Трябва да се махаме оттук. Навсякъде има схватки. Не искам да ни заклещят в някоя престрелка.

Погледнат отблизо, изглеждаше ужасно. Парцалив и изтощен. Кракът му беше опакован в тежка самоделна шина и лицето му бе стегнато от болка.

— Облегни се на мен — предложи Мария.

— Какво е станало с ръката ти?

— Нищо. Всичко е наред — тя изведе Тууми от имението. — Дръж се.

— Какво правиш? Да не си луда?

Тя го пренебрегна и изтича обратно зад оградата. Грабна ключовете от клетките на хиените. Върна се и им отключи. Те се напериха при дрънченето на веригите, които тя отпусна. И след това Мария хукна.

Хиените бяха бързи.

Санта Муерте, шибана майко, колко бяха бързи!

Чу ги да се удрят в портичката. Телта задрънча в трещяща каскада.

Тууми вдигна оръжието си.

— Внимавай!

Мария се хвърли през голямата врата, а Тууми я хлопна зад нея. Резето се заключи. Хиените се блъснаха в оградата. Желязото изтрака. Разтреперана, Мария отскочи с писък.

— Ти си loco, момиче!

— Loca. Estoy loca — поправи го отсъстващо Мария. — Ако Ветеринаря се върне, може да остане изненадан… — тя прегърна Тууми през кръста и го подкани. — Хайде. Да вървим.

Във всички посоки горяха пожари. Бяха стигнали дори до хълмовете — виждаше огнените колони да препускат нагоре, оставили сагуарите да горят като факли в мрака — стотици христосовци, разпнати и подпалени, падащи и превръщащи се в част от цялата гигантска клада.

Тууми тежко се облягаше на Мария и едва дишаше при всяка куцаща крачка.

Над главите им засвистяха перки на хеликоптер. Тежко и многозначително фиу-фиу, което се местеше към пожара и трясъка на автоматичните оръжия.