След това обаче пристигна в Карвър Сити и завари хаос по улиците, далечните брегове на реката блестяха от снайперистки мерници и наблюдателни опълченци. Все едно половин Невада и Калифорния се бяха наредили там, за да са сигурни, че отчаяните жители на Карвър Сити няма да успеят да се промъкнат.

Червенокръстките палатки бяха пълни с хора, които се разболяваха, защото градските водни системи отказваха. Джони-камионите изобщо не стигаха да обслужват сто хиляди души. А сега се беше нанесла и Националната гвардия с такъв вид, сякаш всеки момент ще изблъска всички от града.

През нощта Мария се промъкна до язовира, над който беше кацнал Карвър Сити.

Нивото беше ниско. Тя се спусна по изтъркания варовик, глинестата пръст и натрошената магма.

Пъхна се още по-надолу в цепнатината в мрака, докато не стигна до скали, издраскани с бележки от любовници и напръскани с боя. Джоуи и Мей. Вечна пролетна ваканция. Килрой беше тук. Сърчица, пронизани със стрели. Забавни физиономийки.

Само дето нивото на езерото все още беше далеч под нея.

Мария осъзна, че хората навремето са стигали до тези камъни с лодка и са приставали тук, подписвайки летата, ваканциите и любовите си… И после водите се бяха оттекли под тази поредна кота и бяха оставили не само мръсни кръгове като следи във ваната около водохранилището, но и този вторичен пръстен от спомени и бележки там, където някога за местните се е намирал брегът.

Мария пропълзя още по-надолу по цепнатината. Удряше си пръстите. Обувките ѝ не бяха удобни. Ръката ѝ пулсираше и тя все още се справяше трудно с нея, опитваше се да използва само няколкото си останали пръста.

Спусна се до нивото на водата и се захвана да надува водните си поплавъци. Бяха черни като нощта. Завърза косата си под кърпа от същия материал. Тууми беше казал, че това е тъканта, която ѝ трябва. Деветдесет процента черно. Поглъщаше всичката светлина. Нямаше да се вижда на лунна светлина. Можеше да лежи по гръб и полека да цапа по водата. Като костенурка, която едва-едва се подава на повърхността.

Прерови вещите си в опит да прецени какво да вземе и какво да остави. Важните неща беше опаковала в троен пласт стари найлонови торбички с надеждата да не се намокрят. Парите, които Тууми ѝ беше дал. Няколко чифта дрехи. Чисторби и енергийни блокчета. Старата тежка хартиена книга, която Майк Ратан ѝ беше подарил и тя импулсивно взе.

Претегли книгата в ръка. Беше тежка, а плуването щеше да е трудно.

Всъщност трябваше да се опита да я продаде. Ратан беше казал, че може да намери клиенти. Пари можеше да носи — книгата не.

Мария приседна на водния бряг и се загледа отсреща. Някъде там щяха да я очакват противниците ѝ. Хора, чиято работа беше да се опитат да я хванат.

Взря се внимателно в отсрещния склон. Враговете също щяха да носят черно, каза си. Щяха да се опитат да се слеят с нощта не по-зле от нея.

Приседна, за да следи брега.

„Ще гледам в течение на час. Ако нищо не мърда през този час, минавам.“

— И какво, просто ѝ остави водни права за милиони долари, така ли?

— Милиарди най-вероятно. Селското стопанство в Империъл вали струва поне толкова.

— И просто си я оставил да си иде с водните права? — изуми се Луси.

— По това време ме преследваха калита, не се притеснявах за някаква си хартиена книга.

Журната се изсмя:

— Нищо чудно, че шефката ти се опитва да ти пусне ракети. Наистина звучи като фалшива версия.

Стояха точно пред „Тайян“, а пясъчната буря вилнееше и разтърсваше стария пикап, който Анхела беше настоял да вземат от Шарлийн, след като отмъкнаха джипа на калитата и ги оставиха закопани в далечното предградие.

Той се беше облегнал на вратата със затворени очи и гушкаше пликчето с лечебни хранителни добавки. Дишаше плитко, докато стимулаторите на растежа полека капеха във вените му.

— На мое място и ти щеше да я оставиш да си иде с книгата — каза той. — Тя е… стандартно обзавеждане. Всеки воден мениджър или бюрократ я има… дори ти си държиш проклетата книга. Всички вие притежавате хубави първи издания с твърди корици и се преструвате, че много знаете… — отвори уморено очи. — Държите се, все едно до един сте видели как се задава тая гадория… — пак затвори очи и се отпусна на вратата. — Този тип Рейзнър обаче… той е имал прозрения. Знаел е накъде да гледа. Всичките тези днешни типове… Онези, които използват тази книга като трофей… Ами те са същите, които са стояли безучастни и са оставили всичко това да се случи. Сега го наричат един от пророците си. Но тогава не са го слушали. Тогава на никой не му е пукало какво казва този човек… — Анхела изстиска до капка пликчето и го откачи от иглата в ръката си. — Имаме ли още такива?

— Ти вече си наля три.

— Така ли?

— Христе. Та ти си на ръба. Имаш нужда от почивка.

— Трябва да намеря тези права. Просто си отваряй очите за човека с pupusas. Момичето каза, че приятелят ѝ бил продавач на pupusa.

— Не може просто да се наливаш със стимуланти на растежа и да си въобразяваш, че ще се излекуваш.

— Не мога да оставя това момиче да си иде и да мисля, че ще оцелея.

— Не ти ли се струва малко иронично, че някаква тексаска бежанка държи ключа към оцеляването ти?

Анхела изгледа мръсно Луси:

— Много ли ти е забавно?

— Може би мъничко…

В битието си на журналист неведнъж ѝ се беше случвало да драска по ръба на някоя статия и да се опитва да провери истината през покрити с пласт прахоляк прозорци, но бе успявала само да различи танца на сенките.

Можеше да прави догадки какви ги вършат всички силни играчи, но никога не бе знаела с точност. И в много случаи бе приключвала разследването си, без да се сдобие с никакво прозрение.

Човек като Джейми умира.

Политик си продава акциите в „Тайян“.

Рей Торес ѝ разправя да обърне гръб на репортажа за определен труп.

Често показваше събития, но рядко надничаше през спечената по прозореца кал към залегналите под тях мотивации. Винаги приемаше, че в една история има скрито нещо по-солидно и големите играчи просто са твърде задобрели в способността си да го прикриват от такива като нея.

Но сега двамата седяха пред „Тайян“ в усилващата се прашна буря и Луси си изграждаше съвсем различна картина за света.

„Те си нямат представа какво се случва. Това са хората, за които се предполага, че дърпат всички струни, а те импровизират, докато напредват по пътя.“

— Събуди ме, ако видиш човека с pupusas — Анхела затвори очи.

Pupusas. Съдбата на щати и селца, градове и ферми зависеше от това дали човекът с pupusas ще дойде на работа насред прашна буря.

Беше не по-малко странно и потрисащо от историята за овъгления квартал в Южен Финикс и множеството жертви в резултат от тръгнало накриво поръчково убийство.

Из възвишенията на „Саут Маунтийн Парк“ още тлееха пожари — догаряха стари сагуарии, които уж би трябвало да са незапалими. И всичко това — защото някаква бюрократка в Лас Вегас беше решила, че един от водосрезите ѝ играе двойна игра.

А ето го и самия Ангел. Полупобъркан от треската и вярата, че просто трябва да намери подходящия дар за Кралицата на Колорадо, та да я умилостиви.

Можеше да мине за комедия, ако животите на толкова много хора не висяха на косъм.

— Нали знаеш, че вероятно вече е изгоряла заедно с всичките хартии в нея?

Анхела отвори очи:

— Нали знаеш, че се опитвам да съм оптимист?

— Какво ще правиш с тези документи, когато ги вземеш?

— Ще ги дам на шефката си. Защо? — Лицето му беше зачервено и потно. Надзърна през калния въздух към групичката търговци, които опъваха количките си.

— Сериозно ли смяташ да ги дадеш на дамата, която ти пусна ракета на главата?

— Две ракети. Не беше нищо лично.

— Нали знаеш, че ако онези права са в теб, можеш да ги дадеш на Финикс?

— Че за чий да го правя?

Луси махна към съсипания град, обвит в нарастваща прашна омара.