Чуваше подсвиркванията на тексаските чукалки, излезли на лов за клиенти, изписукванията на червенокръстките помпи, щом напълнеха водните туби на бежанците. Рева на деца в наблъсканите коптори и виковете на победителите от трупната lotería, когато се събираха около телефоните си с надеждата за голяма печалба. Навсякъде около Луси — живот. Кипи и струи и с все сили се опитва да надмогне пред лицето на всичките ужасии, които имаше да предложи светът.

На този неравен ръб тя гореше от живот.

Притискаше мъжа на име Анхел, за когото беше сигурна, че ще ѝ донесе смъртта, и го придърпваше по-навътре в себе си. С възклицание се опита да се напълни докрай, натискаше се срещу него, изпълваше се с него, преливаше се и въпреки това не ѝ стигаше.

Хвана Анхела за ръцете и ги поднесе към гърлото си.

— Дръж ме! — прошепна.

Пръстите му се свиха около гърлото ѝ.

— Да! — прошепна Луси, щом той стегна мускули. — Точно така!

Гласът ѝ взе да хрипти, когато я стисна още по-здраво.

Беше останала.

Беше дошла във Финикс да види умиращия град, но беше останала да живее. Опитваше се да извлече някакъв смисъл от страданията на това място. Как изглежда свят, който се разпада? Какво означава?

„Нищо.

Нищо не означава.

Просто ми казва колко много искам да живея.“

Луси се чукаше в тъмнината, обкръжена от хора, застанали с лице към пищящия трион на разрухата, и подканваше силните ръце на водосреза да я стискат още по-здраво, докато той се надигаше над нея. Притисна длани към неговите, окуражаваше го, тласкаше го напред. Усещаше мощните му пръсти.

Могъщите ръце, убили безброй хора, сега държаха нейния живот. Сега я контролираха, докато Анхела навлизаше все по-навътре в нея. Сякаш знаеше нуждите ѝ.

— По-стегнато! — прошепна Луси.

„Стегнато.“

Железни пръсти овладяха дъха ѝ. Сърцето ѝ препускаше срещу хватката. Анхела беше смъртта. Вземаше я така, както смъртта взема всичко. Отново се натисна в Луси и тя се изви срещу него, погълната от нуждата. Няма значение — каза си. Беше обкръжена от смъртта. Няма как да ѝ избягаш.

— По-стегнато!

От това имаше нужда. Напълно да изгуби себе си. Да бъде анихилирана. Отчаяно копнееше за това. Копнееше страстно да се почувства жива. Да знае, че е рискувала всичко и все пак живее. Потта ѝ гореше по надраните цици, по ребрата, по корема, докато Анхела блъскаше в нея. Изпълваше я. Използваше я. Тя го искаше. Господи, колко го искаше! Представяше си как я пронизва цялата. Намушква я точно така, с ръце около гърлото ѝ.

— По-стегнато!

Дишаше накъсано. Натискът на пръстите му я поглъщаше. Анхела държеше живота ѝ. Държеше дъха ѝ. Можеше да я убие, ако пожелае.

Вече не беше останало нищо от Луси. Беше изчезнала. Въздухът ѝ свърши. Сърцето ѝ блъскаше в ушите. Пръстите му я стискаха за гърлото и я бяха обладали цялата.

Отнемаха ѝ въздуха и самата нея, тя го оставяше да я вземе.

Това беше вяра. Това беше живот.

— По-стегнато — прошепна тя.

Стегнато.

Усещането на Мария за сигурност и безопасност продължи точно един ден — чак докато Естебан и Като с рев спряха големия си черен пикап пред къщата на Тууми.

Веднага щом Мария ги видя, изтича вътре и заключи вратата, но на Естебан, изглежда, не му пукаше. Двамата с приятелчето му просто отидоха да отворят задната врата на пикапа и бръкнаха в багажника.

С тежко тупване на асфалта рухна Тууми.

Естебан и Като го замъкнаха до предната врата, а Мария ги зяпаше през един прозорец с решетка. От слепоочието на Тууми течеше кръв. Устните му бяха цепнати от побой, едното око — подуто и затворено. Двамата биячи му бяха закопчали ръцете с белезници зад гърба. Замъкнаха го на стъпалата и го хвърлиха на бетона.

— Ехо, Марийче! — подвикна Естебан. — Имаш ли парички за мен?

Мария затаи дъх и се опита да пази тишина. Преструваше се, че те не знаят, че се намира от другата страна на вратата.

— Хайде, де, момиче! Отваряй и кихай кинтите!

„Стой тихо. Просто мирувай и ще си отидат.“

— Знаем, че си там! — чу се издумкване и изпъшкване. — Тъпакът вече ни каза, че си вътре, така че бъди мила с мистър Пупуса и си изкарай твоето culito тук, навън, да се видим!

„Мирувай. Тиха като мишка. Всичко ще се размине…“

Естебан отново се провикна:

— Да не ни мислиш за глупаци? Да не мислиш, че не знаем, че си си продала задника онази вечер?

— Няма нужда да говорите така — чу Мария да се обажда Тууми. — Можем да запазим деловия тон.

— Делови тон ли? Това ли искаш? — Естебан се изсмя. — Добре. Ето ти малко дела.

Мария чу тупване и изсумтяване. Още едно тупване. Тя се промъкна да надникне през видеокамерата към външната страна на къщата.

— Последна възможност, момиче!

Естебан опря оръжие в коляното на жертвата си и дръпна спусъка. Тууми изпищя, когато кракът му експлодира.

— Дявол го взел! — изсмя се бандитът. — Туй сигурно е шибано болезнено!

Обърна се към камерата и се взря в нея, ухилен към Мария през екрана, а Тууми се въргаляше на бетона зад него.

— Каза, че искал да го раздава делово — обясни Естебан. — Ако не излезеш начаса, смятам да бъда делови и с другото му коляно. Да видим как това сакато копеле ще продава пупусите, ако си няма крака.

— Бягай, Мария! — извика Тууми. — Просто бягай. Махай се! Не се безпокой за мен!

Естебан го удари по темето и го усмири. Ухили се отново към монитора:

— Просто искам да ми се плати, маце. Или ми плащаш кеш, или ми плащаш с кръв и въпреки това ще се върна за тексаския ти задник!

Тууми плю кръв.

— Не го прави, Мария!

— Ако искаш приятелят ти да живее, излез веднага. Иначе ще го довърша и после ще вляза и все пак ще те докопам.

— Добре! — викна Мария през вратата. — Парите ти са в мен! Не го наранявай повече!

— Ето това исках да чуя!

— Не го прави! — извика Тууми, но тя вече се беше втурнала към мястото, където криеше малкото количество пари, взети от белязания. Не стигаха, но… тя бутна парите през отвора за пощата. Естебан приклекна и събра банкнотите, като ги броеше.

— Малко си олекнала, маце.

— Само това имам.

— Така ли? — той коленичи до Тууми и ръгна пистолета в устата му. — Много забавно, че го казваш, понеже някой обикаляше наоколо, разпитваше койотите ни как да си купи билет за навън, така че освен ако не планираш да ходиш на север с pupusas вместо пари, смятам, че си имаме проблем.

— Само това имам! — викна Мария през вратата. — Той си ползва собствените си пари. Не вашите!

— Нещата не стават точно така, маце, и ти го знаеш. Завъдила си дългове. Виж, ако си признаеш и платиш, обещавам да оставя мозъка на дружката ти в главата му.

— Недей! — извика Тууми. — Не го прави!

Но Мария беше способна да мисли само за Сара, мъртва на леглото, понеже тя беше избягала. Беше пуснала Сара и тя умря.

Със сълзи в очите се затутка с резетата. Естебан се ухили, когато вратата се отвори. Наслаждаваше се на спектакъла.

— Оставете го на мира — извика Мария. — Вината не е негова.

Лицето на Тууми беше покрито с кръв. Дишаше тежко, а докато си поемаше дъх, от носа му бълбукаха алени мехурчета.

„Не и него. Моля ви, не и него!“

— Нямам никакви пари. Но ще дойда с вас.

За секунда на Мария ѝ се стори, че Естебан все пак ще застреля Тууми, но после той се усмихна и извади пистолета си от устата на мъжа. Махна на Като да се качва в пикапа.

Мария приклекна до Тууми.

— Недей! — прошепна той. — Не тръгвай с тях!

— Не мога… — тя примигна, за да прогони сълзите. — Не мога да ги оставя да те убият заради мен.

— Съжалявам — каза Тууми. — Смятах, че познавам койот, който няма да ме продаде.

— Не е твоя вината — тя си избърса очите.

— Не го прави — повтори той. — Недей…

За ужас на Мария тя виждаше, че Тууми се стяга отново за бой. Щеше да се опита да се бори, въпреки че това ще го убие. Смяташе да пробва да сграбчи Естебан. Момичето се хвърли напред и го прегърна силно. Стискаше го толкова здраво, че той да не може да направи нищо глупаво.